Пловдив отвори врата към нещо много по-мрачно: от местопрестъплението до нервната система на едно травмирано общество

Преди да погледна към този случай като психолог и терапевт, ми се иска да го погледна просто като човешко същество, защото има събития, пред които професионалните понятия идват по-късно, след първоначалното онемяване, след гнева и след онзи почти древен страх, който се появява, когато видим човек, обграден от група, унижаван, обезличаван и превърнат от личност в мишена.

Убийството в Пловдив силно разтърси много хора. В него има нещо, което надхвърля конкретния криминален случай и докосва много по-стара човешка памет – паметта за времената, в които групата е получавала властта да решава кой принадлежи и кой не, кой е „чист“ и кой е „нечист“, кой заслужава защита и кой може да бъде унижен, прогонен или убит. Когато един човек бъде предварително лишен от човешкото си достойнство чрез някакъв етикет, а след това около него се събере група, която взаимно легитимира насилието си, историята неизбежно започва да напомня за много по-стари сцени, които човечеството познава болезнено добре.

В семейните ни истории е пълно с такива сцени. Има прадеди, убивани заради произхода си, вярата си, политическата си принадлежност или просто защото са попаднали от грешната страна на нечия власт. Има хора, които са били изселвани, заклеймявани, пребивани, лишавани от име и достойнство. Има семейства, които десетилетия са мълчали за преживяно насилие, защото страхът се е оказал по-дълготраен от самото събитие. Психологията отдавна познава трансгенерационното предаване на страх, мълчание, семейни роли, убеждения, модели на оцеляване и отношения към заплахата. Понякога потомците не наследяват самия спомен, а начина, по който едно семейство се е научило да живее след него. 

Затова подобно обществено събитие може да отвори много повече от една настояща рана. За един човек то може да докосне собственото му преживяване на тормоз в училище; за друг – спомена за годините, когато е бил унижаван заради външността, сексуалността, етноса, бедността, увреждането или просто защото не е приличал на останалите. За трети може да активира семейната история на човек, който някога е бил преследван, изключен или наказан от групата. Настоящето понякога има странната способност да открива стари врати, които сме смятали за затворени.

Тъкмо затова в тази история за мен един от най-тревожните образи не е просто физическото насилие, а самият механизъм на групата. Моментът, в който отделният човек престава да бъде Георги и се превръща в етикет. Моментът, в който етикетът започва да отменя емпатията. Моментът, в който групата си присвоява правото едновременно да обвинява, да съди и да наказва. Историята многократно ни е показвала, че най-тежките форми на насилие рядко започват непосредствено с убийството; много по-често те започват с език, който разделя човешките същества на такива, чието страдание има значение, и други, чието страдание постепенно престава да има значение.

И вероятно именно това прави случая толкова болезнен и за хората, които някога самите са били „различните“. Онзи, който е бил тормозен като дете, познава добре усещането да се окажеш сам срещу групата. Човекът, който е бил унижаван заради хомосексуалността си, познава погледа, с който личността му внезапно бива сведена до една характеристика. Родителят на дете с увреждане познава страха, че неговото дете може да бъде превърнато в предмет на подигравка просто защото реагира, говори или се движи различно. И когато едно събитие събере толкова много от тези архетипни човешки страхове на едно място, то вече не принадлежи само на семейството на жертвата и на разследващите институции – започва да резонира в много по-широко

И точно тук се отваря въпросът, който за мен е по-голям от самото престъпление: какво се случва с едно общество, когато пред очите му бъде възпроизведен толкова древен сценарий – групата срещу различния, силните срещу безпомощния, мнозинството срещу онзи, на когото вече е отнето правото да бъде възприеман като равностоен човек?

Защото може би най-важното, което трябва да разберем след Пловдив, не е единствено какво е станало през онзи ден, а защо тази история успя да събуди толкова много страх, ярост, спомени и желание за възмездие в хора, които никога не са познавали жертвата. Именно там започва разговорът за обществената травма като момент, в който една конкретна трагедия докосва много по-старата памет за преследването, изключването и страха да не се окажеш сам срещу групата.

Има престъпления, които приключват на местопрестъплението, но има други, чието психологическо въздействие тепърва започва след физическия край на насилието, защото образът на случилото се напуска конкретното място и започва да се движи през хиляди човешки нервни системи, семейства, разговори, социални мрежи и страхове. Случаят в Пловдив вече принадлежи към тази втора категория и затова не бих искал да говоря за него единствено като психолог, който наблюдава поведението на извършителите, а и като терапевт, който знае какво се случва с човека, когато една непоносима картина не успее да остане в миналото, а започне отново и отново да се преживява като настояще.

Съществуват събития, които могат да предизвикат колективно травматично преживяване, защото разрушават не само чувството ни за непосредствена безопасност, а някои от онези фундаментални убеждения, върху които психиката организира света: че страданието на другия в определен момент ще активира емпатия; че съществува граница на жестокостта; че младостта предполага поне някаква незавършеност на злото; че ако един човек не спре, друг ще го направи; че общността в крайна сметка защитава живота.

Когато тези представи бъдат нарушени толкова брутално, човек започва да търси обяснение, защото необяснимото плаши повече от ужасното. Именно затова през последните дни много хора почти компулсивно се връщат към историята, търсят нови подробности, снимки, чатове, символи, версии и обяснения. На равнището на съзнанието това изглежда като любопитство или обществена ангажираност, но на равнището на нервната система нерядко е опит да бъде възстановен контролът: ако разбера как се е случило, може би светът отново ще стане предвидим.

Проблемът е, че нервната система не прави същата разлика между „вече знам какво е станало“ и „отново се излагам на образа на случилото се“, която прави рационалният ум. Когато многократно гледаме едни и същи окървавени фотографии, търсим видеозаписи, четем детайлни описания и след това отново ги обсъждаме, организмът може да остане в продължително състояние на готовност, сякаш опасността не е завършило събитие, а нещо, което продължава да съществува около нас.

Когато мозъкът разпознае потенциална заплаха, вниманието се стеснява към нея, автономната нервна система мобилизира тялото, а механизмите, които отговарят за откриване и запаметяване на опасността, стават по-чувствителни. Именно затова след силно разтърсваща обществена история някои хора започват да спят по-трудно, да проверяват натрапливо новините, да изпитват необяснима раздразнителност, телесно напрежение или прекомерна тревога за собствените си деца. Това означава, че системата за оцеляване е получила прекалено много сигнали, които ѝ казват да не сваля гарда.

В работата с травма през EMDR има една перспектива, която за мен е особено ценна и извън терапевтичния кабинет: преживяването невинаги приключва в момента, в който събитието обективно е приключило. Понякога определена информация остава недостатъчно интегрирана и впоследствие звук, изображение, дума или сходна ситуация могат отново да активират част от същата емоционална и телесна реакция. Именно затова един човек може рационално да знае, че трагедията се е случила другаде и с други хора, а тялото му вечер да реагира така, сякаш опасността е някъде съвсем близо.

Терапевтичната задача в подобни случаи не е човек да забрави събитието, а постепенно да възстанови правилната му времева позиция: това се е случило, то е ужасно, аз мога да го помня, но то не се случва в тази секунда на мен. Точно тази способност да различаваме миналото от настоящето губим, когато доброволно възпроизвеждаме една травматична история по двадесет пъти дневно.

Затова бих посъветвал хората да не превръщат информираността в непрекъснат процес. Не е необходимо да видите видеото, за да разберете тежестта на престъплението, нито да разглеждате всяка фотография, за да изпитвате съчувствие към жертвата. Има момент, след който новият детайл вече не увеличава разбирането, а единствено количеството материал, който собствената ви психика трябва да обработи.

Като човек, който работи и със системен поглед, виждам и друг пласт на тази история. Човекът никога не съществува само като отделен индивид; той непрекъснато търси място в семейство, приятелски кръг, поколение, култура и група, а в юношеството принадлежността към връстниците понякога придобива такава сила, че способността да останеш верен на собствената си морална граница отслабва.

Един от най-опасните моменти във всяка затворена групова система настъпва тогава, когато принадлежността започне да изисква цена. Ако, за да останеш „един от нас“, трябва да се смееш на човека, когото останалите унижават, ако трябва да мълчиш, когато групата преминава граница, или ако отказът ти би означавал да се превърнеш в следващата мишена, тогава вече не става дума само за индивидуална агресия. Създава се система, която разпределя роли, произвежда лоялност и постепенно прехвърля моралната отговорност от отделния човек към колективното „ние“.

Тъкмо това трябва да тревожи родителите повече от конкретния символ, конкретната музика или една определена социална мрежа. Детето може никога да не е членувало в официална организация и въпреки това да се окаже част от микросистема със собствен език, свои врагове, свои герои и свои ритуали на принадлежност. Семейството може да познава графика му, тренировките му и часа, в който се прибира, но да няма почти никакъв достъп до моралната вселена, в която детето живее през телефона.

Затова след този случай бих разговарял с тийнейджърите не толкова за конкретното убийство, колкото за значението на групата в живота им. Бих искал да знам какво се случва, когато някой в компанията е различен; на кого се смеят; кой определя кое е смешно; какво трябва да направиш, за да бъдеш уважаван; какво би станало, ако кажеш „не“; кого наричат слаб; кои хора според тях „заслужават“ унижение. Именно в тези отговори може да се появят много по-ранни сигнали за опасна групова динамика, отколкото в търсенето на конкретни знаци върху тениска или телефон.

Системният поглед предполага и още нещо – когато една общност се срещне с толкова тежко престъпление, самото общество започва почти инстинктивно да търси как да изключи извършителите от себе си. Казваме, че не са хора, че са чудовища, че не принадлежат към нас, защото така възстановяваме границата между „нормалното общество“ и онова, което ни ужасява. Психологически този импулс е напълно разбираем, но има опасност да не забележим, че обезчовечаването е именно един от механизмите, които се опитваме да разберем.

Това не означава никакво снизхождение към престъплението и още по-малко отказ от справедливост. Законът трябва да назове отговорността и институциите трябва да проследят всяка дигитална, групова и идеологическа връзка, която може да е имала значение. Но общественото желание за наказание не трябва да се превръща в състезание по жестокост, защото в момента, в който казваме, че някой е престанал да бъде човек и следователно спрямо него всичко е позволено, вече използваме същата морална операция, която стои в основата на много форми на групово насилие.

Има още една причина да бъдем внимателни как говорим за извършителите. В юношеството идентичността се изгражда не само чрез подражание на добрите модели, а понякога и чрез идентификация с онова, което изглежда силно, забранено и способно да предизвика реакция. Ако публичното пространство превърне извършителите в разпознаваеми образи със собствена музика, символи, пози, жестове и митология, възрастният ще вижда моралната катастрофа, но определен самотен, гневен или уязвим тийнейджър може да види нещо съвсем друго – принадлежност, известност и власт.

Поради тази причина смятам, че обществото трябва да успее едновременно да бъде информирано и да не съдейства за разпространяването на спектакъла на насилието. Всяка трагедия има нужда от свидетели, за да бъде призната, но не всяка трагедия има нужда от публика.

И тук отново се връщам към нервната система, защото тя в крайна сметка е мястото, в което общественият разказ се превръща в личен опит. Ако през последните дни усещате, че историята е започнала да се появява в съня ви, че проверявате новините по начин, който вече не можете да контролирате, че тялото ви е непрекъснато напрегнато или че започвате да виждате опасност навсякъде около собствените си близки, не е необходимо да доказвате обществената си съпричастност чрез още информация. Ограничаването на съдържанието, възстановяването на съня, движението, контакта с близките хора и връщането към конкретното настояще са начин мозъкът отново да получи информация, че тук, в този момент, животът продължава.

Ако тези реакции се задържат, усилват или започнат да нарушават ежедневното функциониране, разговорът със специалист е разумна следваща стъпка, защото понякога една обществена трагедия активира нещо много по-старо и лично, което човек дълго е успявал да държи извън съзнатото.

Най-важният въпрос след Пловдив според мен не е само как няколко младежа са могли да достигнат до подобна жестокост. Не по-малко важно е да разберем как една група постепенно може да се превърне в заместител на съвестта, как дигиталната среда може да започне да възнаграждава онова, което реалният човешки контакт би трябвало да възпира, и как обществото може да остане в контакт с трагедията, без да я превърне нито в зрелище, нито в постоянна вътрешна заплаха.

Защото травмата не се определя единствено от това колко ужасно е било едно събитие. Значение има и как то остава записано в човека, какъв смисъл получава, дали намира място в миналото или продължава да нахлува в настоящето. А когато става дума за общество, въпросът е сходен: ще успеем ли да интегрираме случилото се като предупреждение, от което да станем по-наблюдателни и по-отговорни, или ще позволим на страха, омразата и непрекъснатото възпроизвеждане на жестокостта да се превърнат в нейното второ действие.

Може би точно тук се намира най-важната граница, която трябва да защитим: да можем да погледнем злото достатъчно дълго, за да го разберем, но не толкова дълго, че то да започне да организира начина, по който виждаме света, децата си и самите себе си.

Радослав Гизгинджиев