Майката, която не прие сина си и после тръгна начело на Прайда

На 13 юни 2026 г. в София отново се проведоха паралелно „София прайд“ и „Шествие за семейството“ — две събития, които минаха през центъра на столица, но сякаш идваха от два различни свята. Едните настояват за равенство, видимост и човешки права. Другите - защитават семейството, вярата и децата като основни ценности на българското общество.

Като психолог не мога да гледам на този сблъсък само политически. За мен това е въпрос за психичното оцеляване на хора, които често растат в семейства, в които трябва да скрият най-дълбоката истина за себе си, за да бъдат обичани.

И точно тук се връщам към филма „Молитва за Боби“.

Филмът разказва реалната история на Боби Грифит — млад гей мъж, израснал в религиозно семейство, в което неговата сексуалност е преживяна като грях, провал и нещо, което трябва да бъде поправено. Майка му, Мери Грифит, не е чудовище. Тя е вярваща майка, убедена, че спасява сина си. Именно в това е трагедията — когато най-дълбокото насилие идва не от омразата, а от любов, която не може да понесе истината за другия човек.

Детето й, Боби - се самоубива.

И тогава започва разпадането на цялата система от убеждения, върху която майка му е стояла.

Най-силният момент във филма не е само смъртта на Боби. Най-силният момент е преобразяването на майка му. Жената, която някога е вярвала, че трябва да спаси сина си от неговата сексуалност, в края на филма върви на прайд шествие в Сан Франциско заедно с PFLAG — организацията на родители, семейства и приятели на ЛГБТ хора.

Тя тръгва там като майка, която най-после е разбрала какво означава семейство.

И това е голямата болка на този филм: понякога родителят разбира детето си едва след като го изгуби.

Мери Грифит се превръща в активистка за ЛГБТ права след смъртта на сина си. Реалната Мери не остава само образ от филм — тя става една от разпознаваемите майчини фигури в борбата за приемане на ЛГБТ младежи и за подкрепа на семействата им. PFLAG я нарича „иконична застъпничка за ЛГБТ равенство“.

И тук е въпросът, който днес трябва да си зададем в България:

Какво семейство защитаваме, ако в него няма място за собственото ни дете?

Защото хората с различна сексуалност не идват отвън. Те не са „чужда идеология“. Те не са заплаха за семейството. Те се раждат в тези семейства. Те са нечии синове, нечии дъщери, нечии братя, сестри, ученици, приятели, клиенти в терапевтичния кабинет.

И когато едно общество излезе да защитава „семейството“, но в същото време изпраща послание към част от децата си: „Ти не си нормален. Ти си проблем. Ти трябва да се скриеш.“ — тогава вече не говорим за защита. Говорим за травма.

Като психолог виждам колко разрушителна може да бъде условната любов.

„Ще те обичам, ако си такъв, какъвто мога да приема.“Това не е любов. Това е сделка. И често сделката води до трагедия.

Детето не може да расте здраво в сделка. То започва да се разцепва. Едната му част иска да бъде вярна на себе си. Другата част иска да не изгуби родителите си.

От това разцепване се раждат срам, вина, тревожност, депресия, автоагресия, усещане за дефектност. Или самоубиство.

Не различната сексуалност разболява човека. Разболява отхвърлянето.

Още по-болезнено за мен е, че дори в света на психолозите продължавам да наблюдавам дискриминация към хора с различна сексуалност. Тя не е груба. Не винаги звучи като директна обида или отказ от консултации. Понякога идва под формата на „загриженост“. На „традиция“. На „детето да не се обърка“. На „това е мода“. На „аз нямам нищо против, но…“.

Това „но“ в терапевтичното пространство може да бъде опасно.

Защото кабинетът не е място, в което психологът да налага личния си страх върху клиента. Кабинетът е място, в което човек трябва да бъде видян, чут и придружен към повече цялостност — не към повече срам.

Психологията не съществува, за да превъзпитава сексуалността на човека според удобството на мнозинството. Психологията съществува, за да разбира страданието, да намалява насилието и да помага на човека да живее по-свободно и по-автентично.

Затова образът на Мери Грифит е толкова важен днес. Тя е майката, която първо не приема сина си. Майката, която се опитва да го върне към „правилното“. Майката, която вярва, че религията й дава право да не вижда болката му. А после същата тази майка застава на прайда — не срещу семейството си, а в името на семейството.

Това е огромният обрат.

Прайдът в този смисъл не е просто парад. Той е място, където някои родители най-после застават до децата си публично. Там, където преди е имало срам, вече има присъствие. Там, където преди е имало мълчание, вече има глас. Там, където преди е имало „не казвай на никого“, вече има: „Аз съм до теб.“

Ето това е семейството.

Не пиша това срещу християнството. Не пиша това срещу семейството. Пиша го срещу всяка форма на любов, която изисква от човека да изчезне, за да бъде приет.

Защото ако едно дете трябва да се откаже от себе си, за да остане част от семейството, тогава проблемът не е в детето. Проблемът е в семейството.

И може би точно това е молитвата за Боби, която трябва да чуем днес — и тук, в София:

Да не чакаме децата ни да умрат вътрешно, за да започнем да ги разбираме.Да не наричаме отхвърлянето „ценност“.

Да не наричаме страха „вяра“.Да не наричаме дискриминацията „защита на семейството“.

Защото понякога най-християнският жест не е да излезеш срещу Прайда.

Понякога най-християнският жест е да застанеш до детето си — именно там.

Радослав Гизгинджиев

психолог, хипнотерапевт,

EMDR терапевт, фасилитатор Системни констелации